Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е 30

 гр.Пазарджик, 03.02.2011г.

В името на народа

Пазарджишкият окръжен съд гражданска колегия……в публично заседание...на…двадесет и четвърти януари...две хиляди и единадесета година…………………………………………......в състав:

                                                        

                                         Председател: КАТЯ ПЕНЧЕВА      Членове: АЛБЕНА ПАЛОВА

                              РОСИЦА КЮРТОВА

                 

при секретаря……………В.Б.…….и в присъствието на прокурора…………като разгледа докладваното от съдия Пенчева….В.гр.дело №920 по описа за 2010г.,за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.

С решение №789 от 18.10.2010г., постановено по гр.д. №446/2010г. по описа на Пазарджишкия районен съд е уважен предявеният от Т.А.Г. против Т.П.Ч. установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, като е прието за установено, че съществува вземане по отношение на Т.П.Ч. в размер на 3 500 лв. по Заповед №1826/02.10.2009г., за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №2952/2009г. по описа на ПРС, произтичащо от запис на заповед от 10.08.2008г. В тежест на ответника са присъдените сторените от ищеца разноски.

        Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника - Т.П.Ч.. Твърди се, че  първоинстационното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и необосновано. Излагат се подробни съображения. Моли решението на Пазарджишкия районен съд да бъде отменено и да се постанови друго по същество, с което предявеният установителен иск да бъде отхвърлен. Предявява се доказателствено искане – за изпълнение на процедулата по

чл. 176 от ГПК. Претендира сторените по делото разноски.

        Ответник – жалбата Т.А.Г., в представения по чл.263 ал.1 от ГПК отговор и в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва изцяло същата. Претендира сторените по делото разноски.

        Окръжният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното :

                 Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК.

         Ищецът Т.А.Г. твърди в исковата си молба против Т.П.Ч., че по силата на запис на заповед от 10.08.2008г. ответникът се задължил да му заплати сумата от 3 500лв. на 30.06.2009г. Тъй като ответникът не изпълнил това свое задължение, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника, по което било образувано ч. гр. дело №702/2009г. по описа на Районен съд Пещера. Производството по така образуваното ч.гр.д. било прекратено пред Пещерския районен съд, а делото – изпратено по подсъдност на Районен съд Пазарджик. С разпореждане на Пазарджишкия районен съд №7024 от 02.10.2009г., постановено по ч.гр.д. №2952/2009г. било отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение за претендираните лихви – 2% върху главницата, считано от 01.07.2009г., като било уважено искането за издаване на заповед за изпълнение за парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК досежно претендираната главница със заповед №1826/02.10.2009г. Ищецът се снабдил с изпълнителен лист от 05.10.2009г. за сумата от 3 500 лв. На основание така издадения изпълнителен лист било образувано изп. дело №1287/2009г. по описа на ДСИ при районен съд Пазарджик. Ответникът упражнил правото си на възражение срещу заповедта за изпълнение, което пораждало правния интерес за ищеца да реализира правата си чрез установителен иск. Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че вземането му по изпълнителния лист по ч.гр.д. №2952/2009г. по описа на ПРС съществува. Претендира сторените по делото разноски.

       Ответникът Т.П.Ч., чрез процесуалния си представител, е оспорил изцяло предявения иск. Позовал се е на наличието на каузална сделка между страните, датираща от м. март 2004г., представляваща договор за изработка. По силата на този договор за изработка ответникът – в качеството на изпълнител, се задължил да изработи за ищеца – в качеството му на възложител, консерви от плодове и зеленчуци, като за целта ищецът му доставил суровината и амбалажа. По обективни причини /заболяване/ не изпълнил задълженията си на изпълнител по договора за изработка. Вследствие договорното неизпълнение дължал на ищеца обезщетение на стойност около 1 500 лв., представляващо стойността на доставените продукти и амбалаж., което обезщетение се дължало считано от м. март 2004г. Твърди, че не изпълнил и това свое задължение, което наложило и подписването на процесния запис на заповед. Позовава се на нищожност на записа на заповед - поради липса на съгласи; записът на заповед бил издаден като обезпечение, което обезпечение е различно от предвидената от закона форма – залог или ипотека, а липсата на съгласие основава на твърдението, че не е поемал задължение да плати сумата от 3 500лв., вместо дължимите 1 500лв. Позовава се и на погасителна давност при условията на чл.11 б.Б от ЗЗД във вр. с чл.119 от ЗЗД. Неосъобразяването на изложените доводи и съображения от първоинстанционния съд са наведени и като доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение във въззивната жалба и се поддържат пред настоящата инстанция.

         От събраните по делото доказателства се установи следната фактическа обстановка :

          Разпоредбата на чл.422 ал.1 от ГПК е специална процесуална норма, относима към специален вид производство – заповедното производство, с която се предоставя правото за предявяване от кредитора на установителен иск за съществуване на вземане, признато в заповедното производство. Предпоставките за предявяването му са нормативно установени – а именно: възражение по чл.414 от ГПК по разпореждане за незабавно изпълнение /или по заповед за изпълнение/, указание на съда по чл.415 от ГПК за предявяване на иск в предвидения от закона срок, упражняване правото на иск в едномесечния срок.

                  Със заявление с вх. №1441 от 10.09.2009г. пред РС Пещера Т.А.Г. е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК срещу Т.П.Ч. за сумата от 3 500лв. -­ главница, ведно със законната лихва – 0,2% върху нея, считано от 01.07.2009г. до окончателното й изплащане. По така подаденото заявление е образувано ч. гр. дело №702/2009г. по описа на Районен съд Пещера. С определение от 11.09.2009г. производството по делото е прекратено пред Пещерския районен съд и същото е изпратено по подсъдност на Районен съд Пазарджик. С разпореждане на Пазарджишкия районен съд №7024 от 02.10.2009г., постановено по образуваното ч.гр.д. №2952/2009г. е отхвърлено искането за издаване на заповед за изпълнение за претендираните лихви – 2% върху главницата, считано от 01.07.2009г., като е уважено искането за издаване на заповед за изпълнение за парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК досежно претендираната главница, като е издадена заповед за незабавно изпълнение №1826/02.10.2009г. Видно от отразяването върху същата заповед ищецът е получил изпълнителен лист на 09.12.2009г. /който изп. лист е издаден на 05.10.2009г./ за сумата от 3 500 лв. Не се спори, че на основание така издадения изпълнителен лист е образувано изп. дело №1287/2009г. по описа на ДСИ при районен съд Пазарджик. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът Т.Ч. е депозирал възражение срещу издадената заповед на 19.01.2010г. С разпореждане на съда от 20.01.2010г. е указано на заявителя, че може в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането и довнесе дължимата държавна такса. Разпореждането е съобщено на заявителя на 26.01.2010г. Исковата молба е депозирана в съда на 11.02.2010г. - т.е. - в законоустановения 1 месечен срок, при което така предявеният иск се явява допустим.

                 Искът по чл.422 от ГПК е средство за защита на кредитора на признатото му в заповедното производство вземане, чрез което да установи съществуването му. Заповедта за незабавно изпълнение в настоящия случай - по ч.гр.д. №2952/2009г. по описа на ПРС, е издадена на изпълнителното основание по чл.417 т.9, пр.1 от ГПК – запис на заповед. Когато изпълнителното основание е ценна книга на заповед, какъвто е записът на заповед, установяване съществуването на вземането в специфичното исково производство по чл.422 от ГПК се свежда до: проверка външната редовност на документа и неговата действителност; изследване на правопораждащите вземането факти с оглед изразените от страните защитни тези.

         По своята правна природа записът на заповед е абстрактна, формална, едностранна сделка с менителничен ефект, спрямо която намират приложение и правилата на договорите, съобразно разпоредбата на чл.44 от ЗЗД. Законодателят поставя строги изисквания по отношение на формата на тези видове актове, тъй като същите имат интензивно участие в гражданския оборот и правната сигурност изисква да имат достатъчна определеност. Именно това налага изискване не само за писмена форма, но и за наличието на определени реквизити на акта, за съдържанието на които законът съдържа императивни норми. Тези императивни изисквания са материализирани в разпоредбата на чл.535 от ТЗ.

           Едно или първото от тези императивни изисквания е визирано в т.1 и то е в текста на документа да се употреби онзи термин, от който още на пръв поглед да става ясна правната квалификация на ценната книга. Това е терминът “Запис на заповед” на езика, на който е написан актът. В процесния частен документ терминът “запис на заповед” е поставен в заглавието на документа, а в самия текст се съдържа изразът „записна заповед”, употребен след определението в женски род „настоящата”. Съгласно константната съдебна практика за редовността на този вид менителничен документ е необходимо изразът „запис на заповед” да се съдържа в заглавието на акта и в текста на документа и то в такава граматическа и логическа връзка, която да не поражда съмнение, че с него се означава самия документ. /“Записът на заповед и менителницата” – М.П, изд.1998г., стр. 42,43; “Систематичен курс по бълг.търговско право” – проф.К.К/. Тази константна съдебна практика е обобщена и в ТР №1 от 28.12.2005г., съгласно което, ако при съставянето на записа на заповед е пропуснато документът да се назове „запис на заповед” или в текста му не е включено именно наименованието „запис на заповед”, този документ е негоден да служи като несъдебно изпълнително основание и въз основа на него не може да се издаде изпълнителен лист. А това е необходимо, за да се изведе правната квалификация на ценната книга и то непосредствено от вида й. Със същото ТР, което е задължително за съдилищата при прилагането на закона, е прието, че освен в заглавието, в текста на документа следва да се съдържа точно изразът „запис на заповед” /а не израз със сходно звучене/ и то в такава логическа връзка с другите думи, за да стане ясно, че с този израз се обозначава самият документ запис на заповед. Изискуемият се от закона израз „запис на заповед” и употребеният в текста на настоящия документ израз „записна заповед” имат коренно различен смисъл, както като части на речта, така и като части на изречението. Същественото различие на двата израза се подчертава и с оглед логическата връзка с другите думи, употребени в текста на процесния документ и по-точно с определението в женски род „настоящата”, което подчертава употребата на израза „записна заповед” в смисъл – различен от смисъла на израза „запис на заповед. /Друг би бил въпросът, ако определението „настоящата” не бе употребено в женски род. Тогава би могло да се преценява обозначаването на израза „записна” като граматическа или техническа грешка, което с оглед строгите формални изисквания за редовността на документа също би могло да се приеме като порок/.  Материализираните в Закона реквизити на записа на заповед рамкират императивно формата на същия. В случая липсва в текста на документа конкретният термин, визиран като основен реквизит на формалната сделка, което води до липса на правна квалификация на ценната книга и липса на менителничния ефект съгласно на чл.536 ал.1 от ТЗ. 

             Вярно е че на този порок във формата жалбоподателят се позовава конкретно във въззивната жалба. Още в отговора на исковата молба, депозиран по реда на чл.131 от ГПК, обаче, ответникът се е позовал на нищожност на формалната едностранна сделка. И именно защото сделката е формална, порокът във формата води до първоначална нищожност на процесната ценна книга, установена с нейното създаване, водеща до липса на валидно възникнало менителнично правоотношение. Началната нищожност на ценната книга, възникнала към момента на съставянето й, води до липса към този момент на пораждане на задължение за плащане на отразената в книгата сума. /Следва да се отбележи, че останалите доводи за нищожност, поддържани в отговора по чл.131 от ГПК, не са подкрепени с убедителни доказателства/. Освен това и както се посочи по-горе, в производството по чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземане, произтичащо от несъдебно изпълнително основание по чл.417 т.9 от ГПК, съдът е длъжен, преповтаряйки действията на съда по заповедното производство, да извърши проверка досежно външната редовност на документа и неговата действителност, дори и бе страната да се е позовала на порок във формата.

             Изясняването на обективната истина в производството по чл.422 от ГПК не се свежда само до проверка действителността на формата на записа на заповед, тъй като в този случай биха се повторили само действията на съда, издал заповедта за изпълнение, което на практика обезсмисля провеждането на исковото производство. Елемент от това производство е и изследване на правопораждащите вземането факти с оглед изразените от страните защитни тези, респективно съществуването или несъществуването на вземането. /В този смисъл е преобладаващата съдебна практика, която настоящият състав споделя: Опр. №89/17.02.2010г. на ВКС по т.д. №867/2009г.; Опр. №805/23.12.2009г. на ВКС по т.д. №701/2009г.; № №121/01.07.2009г. на ВКС по т.д. №55/2009г. и др./.

             В производството по иск по чл.422 от ГПК ищецът следва да доказва факта, от който произтича вземането му, а не ответникът да доказва, че няма вземане. Или доказателствената тежест в това производство е на ищеца, при което същият следва и да обоснове фактическите обстоятелства за съществуването на вземането и да докаже основанията за дължимостта му.

             От друга страна в това производство ответникът също не е освободен от доказателствената тежест за установяване на фактите, от които черпи благоприятни последици. Въпреки абстрактния характер на записа на заповед като сделка, за която наличието на основание действително не е елемент от фактическия й състав, в исковото производство издателят – ответникът разполага с правото да противопостави освен абсолютните си възражения срещу менителничния ефект, така и личните си, основани на каузални отношения с кредитора, като в последния случай ответникът следва да докаже и своите лични възражения срещу ценната книга – съществуването на каузалното правоотношение и връзката му с издадения запис на заповед, съответно – недължимост /несъществуване/ на вземането, поради причини, произтичащи от каузалното правоотношение /изпълнение на задължението, погасяване по давност и др./. Или в производството по чл.422 от ГПК не може да се отрече необходимостта от изследване на каузалното правоотношение между страните, по повод на което е издаден менителничният ефект според изразените от страните защитни тези и до колкото такава процесуална защита е проведена.

             Абстрактният характер на записа на заповед не изключва поемането на паричното задължение по ефекта да е с определена цел, произтичаща от други каузални правоотношения. Записът на заповед може да бъде издаден, за да обезпечи, гарантира едно възникнало или бъдещо задължение по каузална сделка /като в този случай в каузалната сделка страните изрично предвиждат, че записът на заповед се издава за обезпечаване на вземането/. Записът на заповед може да създава алтернативност на вземанията /задължение с право на избор по смисъла на чл.130 от ЗЗД/. Записът на заповед може да се издаде с цел да новира каузално задължение, превръщайки го в абстрактно.

             В исковата молба не се съдържат твърдения на ищеца за връзка между записа на заповед и конкретна каузална сделка – т.е. не е посочено основанието за дължимост на сумата. Конкретно обяснение в тази насока не е депозирано и при изпълнение на процедурата по чл.176 от ГПК. При изпълнение на посочената процедура, както в първоинстанционното производство, така и във въззивното, ищецът не дава отговор на въпроса относно правопораждащия абстрактната сделка факт, дава уклончиви и неясни отговори.

             От своя страна ответникът, освен че е противопоставил абсолютните си възражения срещу менителничния ефект, противопоставя и личните си такива, позовавайки се на наличието на каузална сделка между страните, датираща от м. март 2004г., представляваща договор за изработка. Твърди и е ангажирал гласни доказателства, че по силата на този договор за изработка ответникът – в качеството на изпълнител, се задължил да изработи за ищеца – в качеството му на възложител, консерви от плодове и зеленчуци, като за целта ищецът му доставил суровината и амбалажа. По обективни причини /заболяване/ не изпълнил задълженията си на изпълнител по договора за изработка. Вследствие договорното неизпълнение дължал на ищеца обезщетение на стойност около 1 500 лв., представляващо стойността на доставените продукти и амбалаж., което обезщетение се дължало считано от м. март 2004г. Твърди, че не изпълнил и това свое задължение, което наложило и подписването на процесния запис на заповед.

             В подкрепа на тези твърдения са депозирани гласни доказателства. Разпитаните по делото свидетели /посочени от въззивника/ К Ч и В П. установяват, че за периода 2001г – м. февруари – м. март 2004г. ищецът и ответникът са имали договорни отношения, съдържащи характеристиките на договор за изработка, по който договор ответникът – в качеството си на изпълнител, не изпълнил задължението си да изработи поръчката на ищеца – възложител. Вследствие на неизпълнението страните са уговорили само обезщетение в полза на възложителя – съгласно чл.79 ал.1 пр.2 от ЗЗД. Съгласно гласните доказателства размерът на уговореното обезщетение се равнявал на равностойността на предоставените суровини, която според свидетелите е 1 500лв. Свидетелите са единодушни и че именно поради наличието на така породеното задължение за обезщетение вследствие договорно неизпълнение, ответникът е подписал през 2008г. процесният запис на заповед. Няма причина да не се кредитират показанията на разпитаните свидетели. Показанията на свидетелката Ч – като съпруга на ответника, следва да се преценяват с оглед евентуалната й заинтересованост от крайния изход на делото и в съпоставка с останалите доказателства. Те обаче изцяло съвпадат с показанията на свидетеля П. /извършвал фактическите действия по изработката към процесния момент/, които показания, като непосредствени и убедителни, и като на незаинтересовано от изхода на делото лице, съдът кредитира изцяло. Следователно безспорно установено е наличието на договорни отношения между страните, съществували през периода 2001г. – 2004г. За наличието на тези правоотношения се съдържат данни и в отговорите на ищеца, депозирани по реда на чл.176 от ГПК. Няма причина да не се кредитират гласните доказателства и за наличието на връзка между облигационните отношения, приключили към м. март. 2004г. и издаването на процесния запис на заповед – при липсата на каквито и да е други твърдения, доводи и доказателства за друг правопораждащ абстрактната сделка факт и при липсата на конкретно изразена защитна теза от страна на ищеца по отношение на този факт.

             При това положение и при преценка на данните по делото по отделно и в тяхната съвкупност и при съпоставката им един с друг, следва да се обоснове изводът, че абстрактната сделка запис на заповед, издаден на 10.08.2008г. е във връзка именно с каузалните правоотношения, произтичащи от договорните отношения за изработка, приключили към м. март 2004г. и новира каузалния дълг на изпълнителя /ответника/ за заплащане на обезщетение по смисъла на чл.79 ал.1 пр.2 от ЗЗД. Този извод се налага при съпоставката на гласните доказателства и отговорите на ищеца /въззиваем/, депозирани по реда на чл.176 от ГПК, неконкретността на които отговори се равнява на отказ да отговори, а освен това са уклончиви и неясни: „Ние сме имали в продължение на години взаимоотношения. Не са заем. Просто ми ги дължи тези пари. Дълг е и максимално дълго съм го изчаквал”. В този смисъл и при прилагане на разпоредбата на чл.176 ал.3 от ГПК /за чиито последици страната е предупредена още с акта по чл.140 от ГПК/ следва да се приеме за установена връзката между каузалното и абстрактното правоотношение.   

             В настоящето производство кредиторът е този, който следва да установи съществуването и размерът на вземането си. С оглед разпоредбата на чл.164 ал.1 т.5 и т.6 от ГПК не може да се приеме за опроверган размерът на задължението, визирано в процесния документ – а именно 3 500лв. С оглед на гореизложените съображения обаче, в настоящето производство ищецът не е провел успешно доказване на фактите, от които черпи благоприятни последици – а именно, че абстрактната сделка не е във връзка със соченото от ответника каузално правоотношение, който факт е относим до „съществуването” на вземането, с оглед позоваването от страна на ответника на давност. Както се посочи, ищецът не ангажира доказателства и не обосновава дължимостта на сумата конкретно на друго основание. Точно обратното – ответникът установява наличието на каузално правоотношение и връзката на същото с абстрактната сделка посредством събраните гласни доказателства и като последица от разпоредбата на чл.176 ал.3 от ГПК.

             Освен основателността на абсолютните възражения на ответника 

срещу менителничния ефект /поради липса на основните реквизити, изискуеми за редовност от външна страна/, основателни са и личните такива, основани на каузални отношения с кредитора, като ответникът доказва тези лични възражения – съществуването на каузалното правоотношение и връзката му с издадения запис на заповед, съответно – недължимост /несъществуване/ на вземането, поради причини, произтичащи от каузалното правоотношение – погасяването на същото по давност.

             Посредством така издадения документ от 10.08.2008г. е новирано по смисъла на чл.107 от ЗЗД каузалното задължение на изпълнителя /ответника/ по облигационните правоотношения, произтичащи от договор /договори/ за изработка за заплащане на обезщетение по смисъла на чл.79 ал.1 пр.2 от ЗЗД, като облигационните правоотношения са преустановени към м. март 2004г. По отношение на вземанията, произтичащи от обезщетения, е приложима кратката тригодишна погасителна давност – чл.111 б. Б от ЗЗД, на която се позовава ответникът. Според чл.114 от ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. В случая вземането за обезщетение е изискуемо с факта на неизпълнението /като вземане, за което не е визиран законов срок – по аргумент на чл. 84 ал.2 във вр. с чл.114 ал.2 от ЗЗД/. В случая не може да се определи конкретно датата на неизпълнението – с оглед съдържащите се данни в гласните доказателства – м.февруари – м. март 2004г., при което следва да се приеме, че изискуемостта е настъпила от края на м.март 2004г. От края на м.март 2004г. до 10.08.2008г. е изтекла тригодишната погасителна давност по чл.111 б. Б от ЗЗД, при което към момента на подписване на документа вземането е било погасено по давност. Погасеното по давност задължение не може нито да се прекъсва нито да се новира или обезпечава. Не може да се сподели становището на районния съд, че след като издателят на записа на заповед сам е новирал съществуващото си задължение, то това задължение има нов падеж, тъй като този извод не е съобразен с разпоредбата на чл.113 пр.2 от ЗЗД. Или налице е недължимост на вземането не само поради липсата на менителничен ефект на записа на заповед, послужил като изпълнително основание за издаване на заповед за изпълнение, но и поради погасяването му по давност, което е самостоятелно основание за неговата неоснователност. При това положение предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК се явява неоснователе и следва да бъде отхвърлен.    

             Предвид изложените съображения, въззивната инстанция намира, че като е уважил предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК, районният съд е постановил валидно, допустимо, но незаконосъобразно решение и същото следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което искът следва да бъде отхвърлен.

             При този изход на делото и на основание чл.273 във вр. с чл.78 ал.3 от ГПК ищецът - ответник по въззивната жалба следва да заплати на ответника – жалбоподател направените разноски по делото в размер на 360 лв.   

     Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, ПАЗАРДЖИШКИЯТ  ОКРЪЖЕН  СЪД

           

                                     Р       Е       Ш       И       :

 

 

             ОТМЕНЯ изцяло решение №789 от 18.10.2010г., постановено по гр.д. №446/2010г. по описа на Пазарджишкия районен, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

             ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.А.Г. с ЕГН ********** ***, против Т.П.Ч. с ЕГН ********** ***, установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване съществуването на вземане в размер на 3 500 лв. по Заповед №1826/02.10.2009г., за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №2952/2009г. по описа на ПРС, произтичащо от запис на заповед от 10.08.2008г.

             ОСЪЖДА Т.А.Г. с ЕГН ********** *** да заплати на Т.П.Ч. с ЕГН ********** ***, направените разноски по делото в размер на 360 лв.  

              Решението подлежи на  обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.

   

                                                                                 2.  ттВВГЖГЪЪ