Р Е Ш Е Н И Е № 207
гр. Пазарджик,18.05.2017 г.
Пазарджишкият
окръжен съд, гражданска колегия, в открито заседание на
осемнадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
като разгледа докладваното от съдия Ил. Д. гр. д. N 376 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са два обективно съединени иска, при условията на
евентуалност, като първият се основава на чл. 240 от ЗЗД – за връщане на
предоставена в заем парична сума, а вторият /евентуалният/ - на чл. 55 от ЗЗД –
за нейното връщане, като получена без правно основание, в хипотезата на начална
липса на основание.
Цената на исковете е
76 803, 25 евро, която се определя от размера на вземанията, претендирани
при условията на евентуалност, съответно – 1.на договорно основание или при
недоказване на съществуването му – 2.на извъндоговорното – неоснователно
обогатяване.
Обстоятелствата, на които
ищецът „Г. ГмбХ и Ко. Е. **“ КГ /командитно дружество/ със седалище и адрес на
управление в Германия и съдебен адрес:***
– адвокат С.А.А., основава своите претенции срещу ответника „Е.Х.“ ООД – с.
Ковачево, обл. Пазарджик, са следните:
Между страните по делото
били постигнати устни уговорки за заемане на парични средства от ищцовото на
ответното дружество, срещу задължението да бъдат върнати „в най-кратки
срокове“. В изпълнение на така постигнатите споразумения ищецът извършил
парични преводи на суми по банковата сметка на ответника на датите и в размер,
както следва: 24.05.2011 г. – 7 197 евро, 18.07.2011 г. – 42 606, 25
евро, 05.04.2012 г. – 5 000 евро и 03.04.2013 г. – 3 000 евро. Въпреки
проведените след това преговори и устните покани за връщане на предоставената
сума общо в размер на 76 803,25 евро, до сега не била върната същата на
ищеца, който счита, че при липсата на писмени споразумения относно срока на
изпълнени на това задължение, ответникът е изпаднал в забава след покана,
каквато представлявала исковата молба. За това претендира връщане на посочената
сума на първо място, като дадена в заем, каквито били устните уговорки между
страните.
В случай че не се установи
наличието на заемни отношения, ищецът при условията на евентуалност, твърди, че
банковите преводи в периода от 24.05.2011 г.-03.04.2013 г. били извършени при
липса на основание за предаване на съответните суми, които подлежат на връщане
на основание чл. 55 от ЗЗД – поради получаване на блага при
начална липса на основание.
Исковата молба беше оставяна
без движение, за да се уточни при тези взаимно изключващи се твърдения, на
какви обстоятелства всъщност ищецът основава претенциите си, но след уточнението,
че ищецът ще прибегне до евентуалното съединяване на искове, исковата молба бе
приета за редовна, а възраженията на ответника за нейната нередовност и
искането му за връщането й и прекратяване на делото, са неоснователни.
Отстранена бе и другата указана
нередовност, свързана с първоначалната липса на доказателства за
съществуването, правосубектността и представителната власт на дружеството,
посочено като ищец. С представянето на удостоверение от Регистърния съд по
седалището на дружеството в Германия, издадено на 14.06.2016 г. и придружено от превод на
български език, ищецът доказа своето
съществуване, като юридическо лице, респективно – процесуалната си
правоспособност и представителната власт на лицето, упълномощило българско
адвокатско дружество да предяви иска и да го представлява в настоящия процес.
Други нередовности на
исковата молба и процесуални пречки за разглеждане на иска не бяха
констатирани, поради което след проверката по чл. 129-130 от ГПК беше извършена
отново размяна на книжата.
В своя отговор,подаден на
30.01.2017 г., след като му е връчен препис от молбата с уточнението, че въз
основа на твърденията за договор за заем или за получаване на сумите от
ответника при начална липса на основание, ищецът предявя обективно съединени при
условията на евентуалност искове, ответникът прави следните възражения, които
повтарят и допълват вече направените срещу първоначалната искова молба и
нейното уточнение с молба от 16.08.2016 г.:
1. Никога не били установявани контакти от страна на ищцовото дружество и не
били водени преговори, нито постигани на устни уговорки с управителя на
ответното – Б.С., за заемане на парични средства.
2. Такива устни уговорки не могли да обвържат дружеството, тъй като съгласно
чл. 23, ал.1,т.“ж“ от Дружествения договор,
управителят нямал право да извършва търговски сделки без изричното съгласие
на общото събрание. А то никога не била вземало решение за заемане на средства
от ищцовото дружество и не било упълномощавало управителя за това.
3. Искът за връщане на сумата, като дадена в заем, бил неоснователен, поради
липса на надлежни писмени доказателства. Такава претенция не можела да почива
на „устни уговорки“.
4. Във връзка с последното ответникът
възразява и срещу допускането на свидетели, при забраната на чл. 163, ал.1 т.3
ГПК.
5. Оспорва представените от ищец писмени доказателства- 5 бр. „извлечение от
сметка за преводно нареждане“, с твърдение, че те изобщо не представлявали документи, дори частни
такива, тъй като не съдържали печат на банката, нито подпис на оторизирано
лице, поради което не били годни доказателства за извършването на преводите на
парични суми.
6. Срещу допустимостта и основателността на евентуалния иск възраженията са
само тези, че ищецът явно си противоречал, излагайки фактите- „хем имало устни
договорки за заем между дружествата, хем липсвало основани преводите“. Според
интерпретацията на ответника, пълномощникът на ищеца не можел да формулира ясно
и конкретно фактическите твърдения и исканията си.
Тъй
като никъде в отговорите си ответникът не заявява дали признава или оспорва
обстоятелства от съществено значение за делото, на които ищецът основа и двата
си иска, при условията на евентуалност: дали действително е получил от ищеца,
чрез преводи с 5 бр. платежни нареждания посочените в исковата молба суми и ако
това е така – върнал ли ги е изцяло или отчасти или твърди наличие на
основание, поради което има право да ги задържи, съдът му постави въпроси на
осн. чл. 145, ал.1 от ГПК, на които бе отговорено от неговия пълномощник в
първото съдебно заседание, в резултат на което се получиха следните уточнения
на обстоятелствата, на които тази страна основава своите възражения:
Ответното
дружество нямало заемно или друго правоотношение с ищцовото, на основание на което
да са получени от него процесните суми. Самият факт на осъществяване на
банковите преводи по сметка на ответника не се оспорва, но се твърди друго
правно основание за тяхното получаване от ответника /договор за съвместна
дейност/, пир това, сключен не с ищеца, а с физическо лице на име Г.С. или З.,
който никога не се бил представял и легитимирал като представител на търговско
дружество, а преговарял с ответника лично от свое име. За това и ответната
страна счита, че според уговорките с това лице именно от него му били преведени
процесните парични суми. Те били вложени в извършване на проучвателни дейности
и изследвания в областта, за която имало уговорки за осъществяване на съвместна
дейност. С посоченото лице, от което ответникът твърди, че е получил парите не
бил подписан писмен договор за съвместната дейност, защото си имали доверие, а
колкото до конкретните устни уговорки какви права и задължения ще възникнат за
страните – те били променяни всеки път в хода на водене на преговорите.
След
събиране на допуснатите доказателства и тяхната преценка, с оглед значението им
за делото и разпределената между страните доказателствена тежест, съдът приема
за установено следното:
От
представените писмени доказателства и изслушаната и приета в открито съдебно
заседание се установява по безспорен начин факта на реалното получаване от
ответното дружество на процесните суми, както следва: на 24.05.2011 г. –
7 197 евро, на 18.07.2011 г. – 42 606, 25 евро, на 05.04.2012 г. –
5 000 евро и на 03.04.2013 г. –
3 000 евро. Общия размер на сумата, преведена по банков път в полза на
ответника е 76 803,25 евро и е постъпила
в негова банкова сметка ***теля „Г. ГмбХ и Ко. Е. **“ КГ . Т. е. именно
ищецът е този, по чието нареждане посочените суми са излезли от банковата
сметка, на която дружеството е титуляр и са предани на ответника /постъпили са
в собствената му банкова сметка/, *** – използвал ги е за осъществяване на
определени дейности, по признанието, направено от неговия пълномощник.
Следователно,
друг факт, от значение за делото, също се оказва безспорен между страните: че
получените чрез банкови преводи суми от ответника не са върнати до настоящия
момент на ищеца, от когото са му били преведени.
В
тежест на ищеца бе да докаже съществуването на договорно основание за
превеждане на сумите, тъй като главният му иск се основава на обстоятелства, че
те били дадени на заем, без определен срок и ответникът дължи връщането им след
отправената покана за това.
Като
признава, че писмен договор за заем не е сключван, ищецът се позова на
писмените доказателства за извършване на паричните преводи, експертизата и на
счетоводните записвания при двете страни, за да обоснове твърдението си, че
процесната сума в общ размер на 76 803, 25 евро реално е предадена на
ответника, а волята им е била тази сума да се даде в заем, със задължение за
нейното връщане.
Като
се има предвид размера на сумата, която се твърди, че е дадена в заем, то
писмената форма е необходима за доказване съществуването на заемния договор.
Вярно е, че той е реален договор и за сключването му е необходимо фактическо
предаване на сумата, което в случая е установено, но също така за доказване
сключването на договор за заем в един исков процес е нужно да се установи с
допустимите по арг. от 164, ал.1,т.3 ГПК доказателства, че страните са изразили
воля парите да се дадат в заем, като получаващия ги изрично се е съгласил да ги
върне. За това и съдът отказа да допусне гласни доказателства за установяване
съществуването на заемно правоотношение, като намира , че то не установи и от допуснатите и събрани доказателства.
На
първо място основанието „заем“ е посочено само в част от банковите извлечения,
установяващи преводите на процесните суми, но не фигурира в останалите от тях.
Но независимо какво основание сочи страната, превеждаща паричната сума, това не
означава, че договорното правоотношение – в случая договор да заем –
действително съществува. Същото важи и по отношение счетоводните за записвания
при ищеца, според които процесните суми да осчетоводени като дадени в заем.
Договорът за заем е двустранен и за сключването му е необходимо съгласието на
двете страни: заемател и заемополучател.
Що
се отнася до начина, по който получените в банковата му сметка суми са
осчетоводени при получилата ги страна /ответника/, то неговите счетоводни
записвания следва да се преценяват не сами по себе си, а в съответствие със
събраните по инициатива на тази страна гласни доказателства.
Според
приетото заключение на вещото лице получените по банков път суми, подробно
описани в исковата молба, ответникът е осчетоводил в сметка 152/2 като „дългосрочен кредит“. Св.М. С., който е
съпруг на съдружника в ответното дружество Д. С., осчетоводяването по този
начин било избрано като най-близко до съществуващите устни уговорки да даването
на тези суми за извършване на съвместна дейност, с условие, когато започнат да
постъпва печалби от нея в бъдеще, тези суми да бъдат приспаднати при
разпределение на печалбата между участниците в тази съвместна дейност.
При
липсата на сключен писмен договор за заем, оспорването от страна на ответника,
че такъв е съществувал и неяснотата в условията, при които се предоставя и
евентуално – ще се възстанови тази сума, в който смисъл са и показанията и на
посочения от ищеца свидетел М.З., от осчетоводяването на сумите като
„дългосрочен заем“, не може да се направи извод, че той е поел задължение да ги
върне, при поисквате от другата страна. Очевидно няма съвпадение между
насрещните волеизявление на двете страни, като ищецът е смятал, че дава парите
на заем, а ответникът – според показанията на св. С. – че ги получава за
осъществяване на съвместна дейност, като ще възстановява получените суми едва,
когато започне да реализира печалба от тази дейност, което е едно бъдещо
несигурно събитие и подобно условие за връщане на сумата не съответства на
съдържанието на договора за заем, уреден в чл.240 от ЗЗД.Задължението за
връщате на заемната сума би следвало да е безусловно, а при липса на уговорен
срок, какъвто и двете страни признават, че не е уговарян връщането на сумата се
дължи най-късно един месец след поканата. Очевидно не такава е била волята на
представителите на ответното дружество, чийто пълномощник и присъствалия на
преговорите, предхождащи получаването на сумата твърдят, че е била дадена и
използвана за осъществяването на съвместна дейност и евентуалното и приспадане
би следвало да стане едва, когато вече се получи печалба от тази дейност, което
още не било станало.
Следователно
в настоящия случай следва да се приеме, че е налице фактическо предаване, чрез
прехвърляне от банковата сметка на един правен субект в тази на друг, на една парична сума, съответстваща по размер
на твърдяната в исковата молба, но двете страни – даващата и получаващата, не
са постигнали съгласие относно основанието, на което се предава тази сума.
Посочените от ищеца доказателства не са достатъчни в тяхната съвкупност да
установят сключването на договор за заем и изразена недвусмислено от другата
страна воля да бъде върната преведената сума било то в уговорен срок или след
поканата, съгласно чл. 240, ал.3 от ЗЗД.
Отделен
е въпроса, че ответната страна оспорва дори съществуването на какъвто и да било
двустранен договор с ищцовото дружество, като твърди, че сумите са преведе в
изпълнение на уговорки между него и трето лице. При такава позиция на една от
страните, факта на предаване на сумата, макар и установен по безспорен начин от
експертизата, не е достатъчен да се приеме, че съществува заемно
правоотношение. Счетоводните записвания, без да са подкрепени с доказателства
да възникване на договорната връзка, също не могат да служат като убедителни
доказателства съществуването на договор за заем.
По
изложените съображения главният иск да реално изпълнение на договорно
задължение по чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
С
отхвърлянето на този иск се осъществява вътрешно процесуалното условие да
разглеждане на втория-евентуален иск за връщане на получената от ответника
сума, като дадена при начална липса на основание.
Този
иск е с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД, в която се съдържат три хипотези
на неоснователно обогатяване, първата от които гласи, че който е получил нещо
без основание, е длъжен да го върне.
Именно
това твърди ищеца, като предявява при условията на евентуалност своя иск да
неоснователно обогатяване, като счита, че при липса на договор за заем, за
сключването на който били водени някакви устни преговори, процесната сума
всъщност би се оказала преведена от него по сметката на ответника без правно
основание.
След
като при разглеждане на главния иск съдът прие, че липсват доказателства за
сключване на договор за заем между страните по делото, както и че сумата от
76 803, 25 евро е излязла от патримониума на ищеца и е постъпила в
банковата сметка на ответника, ищецът всъщност е установил подлежащите на
доказване от негова страна факти.
В
тежест на ответника, който оспорва иска по чл. 55 от ЗЗД, бе да установи
евентуално наличие на правно основание за получаване на сумата или на такова –
да я задържи и да не я връща на ищеца.
След
като той оспори съществуването на договор за заем, както и на какъвто и да е
договор, сключен между него и ищеца, ответникът всъщност се брани по иска по
чл. 55 от ЗЗД единствено с възражението, че процесната сума не била получена от
ищцовото дружество, а от физическо лице на име Г.С..
Ищецът
обаче опровергава това твърдение, с убедителните доказателства, че получаването
на сумата от ответника е станало чрез банков превод, наредител за чието
извършване от собствената му банкова сметка *** „Г. ГмбХ и Ко. Е. **“ КГ. Този факт е установен от вещото лице, въз основа
на извършената проверка в „Райфайзен банк“, където е открита сметката на
ответника, по която са постъпили сумите, като е посочва при изслушването си в
съдебно заседание, че данните относно наименованието на дружеството-наредител ,
посочени в приложените към исковата молба банкови извлечения съвпадат напълно с
тези, в банката на ответника, в която е вещото лице лично е направило проверка,
за да изготви експертизата си.
Физическото
лице Г.С. не фигурира като титуляр на сметката, от която са преведени сумите,
нито дори като лице, което е наредило превода от името на ищцовото дружество.
При липса на други доказателства, че посоченото лице е дало свои парични
средства на ответното дружество, остават само свидетелските показания, че са
водени преговори помежду им за участие в съвместна дейност – лично от негово
име, според св. С. или като представител на ищеца, според свидетелката З..
Липса
обаче писмен договор, регламентиращ такава една съвместна дейност, а няма и
доказателства за фактическото предаване на процесната сума от Г.С. на ответното
дружество, поради което е не е необходимо да се изследва въпроса бил ли е
представител и изобщо – упълномощаван ли е за извършване на някакви действия от
страна на ищеца. Дори да се даде вяра на
показанията ищцовия свидетел, че Г.С. е имал някакви уговорки от свое име да
преведе пари за осъществяване на съвместна дейност между него и „Е.Х.“ ЕООД, то
не се доказа той да е превел тези пари фактически, че това да даде основание да
ответника да ги задържи, докато не реализира печалба от съответната дейност.
Установи
се, че сумата от 76 803, 25 евро е получена от ответника с няколко поредни
банкови превода, наредени от ищцовото дружество. При така установените данни по
делото, цялата тази сума се оказва получена без каквото и да е валидно правно
основание, което да обвързва страната, от чийто патримониум е излязла паричната
сума и тази, която я е получила и се разпоредила с нея.
Следователно
е налице т. нар. неоснователно обогатяване, като извъндоговорен източник на
облигационни права и задължения, при което облагоделстваната страна дължи
връщане на полученото от нея при начална липса на основание в случая.
Ответникът
по иска, по чиято банкова сметка *** от 76 803, 25 евро, без да е налице
правно основание за нейното плащане от наредителя, притежател на сметката, от
която са прехвърлени парите, следва да бъде осъден да му върне цялата тази
сума, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 25.05.2016
г., когато исковата молба е изпратена по пощата. Титулярът на сметка, от която
е прехвърлена сумата без правно основание дружеството ищец - „Г. ГмбХ и Ко. Е.
**“ КГ /командитно дружество/ със седалище и адрес на управление в Германия,
поради което следва да бъде уважен изцяло предявения при условията на
евентуалност иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД иск, като му се присъдят и
разноските по делото, които са в размер на: 6 008, 56 лв. – ДТ, 150 лв. –
възнаграждение на вещо лице и 5 094, 77 лв. – адвокатско възнаграждение.
По
изложените съображения Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТВЪРЛЯ иска, предявен от „Г. ГмбХ и Ко. Е. **“ КГ /командитно дружество/ със седалище и адрес на управление в Германия и съдебен адрес:*** – адвокат С.А.А., срещу „Е.Х.“ ООД – с. Ковачево, обл.
Пазарджик, за заплащане на сумата от
76 803, 25 евро на осн. чл. 240 от
ЗЗД /като получена в заем/.
По предявения при условията
на евентуалност иск по чл. 55, ал.1,предл. 1-во от ЗЗД:
Осъжда „Е.Х.“ ООД – с. Ковачево,
обл. Пазарджик да заплати на „Г. ГмбХ и Ко. Е. **“ КГ /командитно дружество/ със седалище и адрес на управление в Германия и съдебен адрес: гр. С., ул.“Д.“ № 15, ет.2, ап.4 –
адвокат С.А.А., сумата 76 803, 25 евро – получена при начална липса на основание, заедно
със законната лихва от 25.05.2016 г. до окончателното плащане и разноски:
6 008, 56 лв. – ДТ, 150 лв. – възнаграждение на вещо лице и 5 094, 77
лв. – адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред П.ския
апелативен съд в 2-седмичен срок от получаване на препис от страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: